Маршрутките


Какво ли е да пътуваш в маршрутка? Може би най-бързият начин да стигнеш от точка А до точка Б. Дали 1,50 лв е единствената цена, която ще заплати всеки гражданин , желаещ да се качи на това „свръхтехнологично средство” за предвижване на 21 век. „Удобството, бързината и сигурността” са приоритет на всеки водач на маршрутното такси.
Избрахме маршрутка с номер 29. Да си първи на старта, не означава че ще си първи на финала. Качихме се от кв.Дървеница, в джижение, някъде от там. Практика на този вид превозни средства е да събира пътниците си от всевъзможни необособени и необезапасени места за тази цел.Правилата са писани за да не се спазват, а за да се нарушават. И в този ред на мисли, продължаваме с историята. Още със самото качване, ни направи впечатление,че шофьора е достъчно „търпелив и толерантен” и „изчаква” всеки пътник да се качи, да закупи билет и тогава да потегли с возилото. Да така е.Само дето, можеше и да не оцелеем, най –малкото да си загубим част от багажа или облеклото. Ще го преглътнем, и ще продължим. След точно приготвена сума, не получаваме билет, който поне да ни осигури застраховката при евентуален инцидент. Те билетчетата вече не се дават, проверките от пътна полиция приключиха и засега всичко е спокойно, до следващия път. Пък и защо да не прибират колкото се може, повече в джоба?! Е да си намерим място, на което да седнем до крайната точка Б беше абсурдно. От 11 места със седалки, всичките заети,а правостоящите като Нас двойно колкото тези които имаха шанса да седнат. Всеки се подпираше където можеже, един хванал рамката над прозореца, друг с опряна ръка на тавана, трети хванал се , всъщност където може...Въздух едва ли имаше?!На вън минус 7 градуса, вътре 37 градуса.Беше невъзможно да се отвори прозореца, не заради предпочитанията на хората, а поради простата причина-нямаше дръжки за самите прозорци.Не се отваряха, бяха залостени. Също като задната врата, на багажника, която обаче бе предвидливо завързана с кабел, да не би да се отвори по време на път и някой, който си е платил 1,50 лв. без билетче да изхвърчи. Дали возилото е в техническа изправност е съвсем друг въпрос, на никой не му пука.Нали ще стигне по най-бързия начин. Всички се люшкахме като торба с картофи, не заради бързата скорост, а поради преминаването ни през тротоари, градинки и огромни бездни на пътя. Хората, които бяхме съучастници на целия този абсурд, бяхме предимно студенти абсолютно не заинтересувани за нашата сигурност. Една жена на видимо средна възраст си седеше кротко и зорко наблюдаваше всеки, един от младежите. Младежта е различна, нехайна и много невъзпитана- би казала тя. Най-вероятно поради факта,че едно момче слушаше музика с модерния напоследък i-phone, но толкова силно че заглушаваше сладките приказки на две на пръв поглед приятелки, които оживено коментираха снощната вечер. Други пък си разменяха идеи за следващата курсова работа.Всичко това примесено с актуалната за времето ни, поп фолк музика.Дело на шофьора, който си беше пуснал радио жеселина и си пееше, все едно е на караоки.Неговия прозорец бе отворен, за разлика от тези отзад. Пушеше цигари и си броеше скатаните от билетчета пари.Мина се около 40 минути и ето вече бяхем пред портала на НБУ, нашата крайна спирка.Това бе едно пътуване от точка А до точка Б.Всички слязохме с огромно удовлетворение, че няма да ни разнасят като банички от една фурна до друга, а като чувал с картофи.Шофьорът доволен че е изпълнил мисията си да ощети своя работодател с такава сума, каквато да задоволи нуждите му идната седмица .